„Дом“, един филм на никому неизвестна фондация, БНТ и МТСП февруари 3, 2008

„Дом“, излъчен в неделя вечер по БНТ, е напънът на МТСП да измие срама си от всичко, което лъсна с филма за Могилино. (В създаването му е участвала и врачанската фондация „България, Европа, Земя“. Пуснете името й в Гугъл. Излиза точно един резултат, от регистъра на АСП.)

Показани са семейство, което отглежда детето си с тежко увреждане вкъщи, дома в с. Згалево, приемно семейство, приютило момиченце от дом, дневен център в Перник и защитено жилище за младежи.

Кадрите са прекрасни. Навсякъде кипи дейност, персоналът се усмихва и прегръща децата, пердетата са бели, мебелите са във всички цветове на дъгата и чистак-нови. Толкова нови, че се питам колко въобще се ползват. И други неща се питам. Например колко е месечната заплата на една леля от дома в Згалево? И дали за всички е съвсем очевидно, че родителите, които гледат детето си у дома, не живеят на средната работна заплата?

Защо интервютата са почти изцяло с персонала, но не и с децата или поне с младежите от защитеното жилище?

Стана ми много приятно да видя защитеното жилище и работилницата обаче. Има надежда, казвам си. Ако не друго, на прав път сме. Само малко по-бързичко и по-организирано.
Ден след като написах това Славка Кукова ми разказа, че миналата зима на една от жените в показаното защитено жилище без нейно съгласие са извадени матката и яйчниците, след като е прокървила. Казали й, че и без друго не й трябват. Заради това жената бяга от защитеното жилище и бива изнасилена някъде на улицата.  

Сега искам да разкажа за личния си контакт с дома в с. Згалево и приемното семейството Димитрови.

През 2005 и 2006 работех във фондация „За децата“. В началото на зимата пристигаха писма от различни домове за деца и гласяха все едно и също „Идва зима, парите няма да стигнат, моля купете ни храна/чаршафи/памперси“. Фондацията осигури дарение на дома в Згалево, с което аз, директорката и счетоводителката напазарувахме храна в плевенската „Билла“. След това отидохме до дома, току-що преместен в Згалево от с. Борислав, където явно е бил някакъв кошмар. Новата сграда наистина е много хубава, боядисана, спалните са слънчеви, персоналът усмихнат. Но децата седяха на пейки в една стая, на включен телевизор, а лелите стърчаха над тях. Нямаха лекар, а бусът им беше в окаяно състояние. Директорката ми каза, че за ремонта е писан проект за финансиране от чужбина.

Семейство Димитрови от варненското село Константиново са невероятни! Шапка им свалям! През 2003-та те виждат Деси по телевизията, малко след като е открита от фондация „За децата“ в дома в село Крушари. Служителите на фондацията я водят на лекар и разбират, че с няколко операции Деси може да проходи. С помощта на фондацията, лекари от Пирогов и много дарения от българи и чужденци Деси успява да стане от инвалидната количка. Видяхте ли каква красива госпожица е станала? Не го дължи на министър Масларова или на персонала в дома в Крушари. Дължи го на фондацията, която я измъква от дома, и на обичта на сем. Димитрови. И за съжаление е едно голямо изключение. Приемните семейства в България са едва около 80 (шест години след озаконяването на приемната грижа) и само у Димитрови има дете с увреждане.

-Я. Домусчиева