Това са три неща, които все седят и не ми остава време да ги пусна.
Значи, първо, тук можете да гледате филма на Кейт за Карин дом. Чудесен е, изпълва с надежда, а накрая е много тъжен, защото показва стари кадри от Могилино. Контрастът с децата от Карин дом е убийствен.
Тук се разказва за Краси от Могилино. Тя е на 21 и си живее вече у дома, ха познайте къде! В „Средна кула“, русенският квартал, в който правиха подписка, че не искат децата от Могилино. Господ си знае работата.
И последно, МТСП и „Красива България“ канят спешно областни и общински администрации да кандидатстват за финансиране на ремонти на социални домове – за деца, възрастни хора и т.н. Момент, ама нали нямаше да има институции, какъв ремонт?! Да, ама не, просто ще ги боядисат и разкрасят, пък и басейнчета ще им сложат, да се впечатляват министрите… На 25 януари Христо Монов, зам. председател на ДАЗД се изпъчил пред reTV и заявил гордо, че призивите да се затварят институциите били прибързани. И че България вече знае и няма да пуска чужди журналисти да снимат ей така и да мацат образа на България пред чужбината.
Но пък лятос г-н Монов сигурно ще си иде. Ако се регистрира в Бюрото по труда, ще може да си намери работа по някой такъв проект Красива България (там е задължително 50% от работната сила да е от безработни) и ще си бетонира институции колкото му е кеф.
Моето детенце е на 4 годинки и е с детска церебрална
парализа-увредиха го при престоя като недоносено в АГ
гр.Ловеч.Не може да ходи самостоятелно,но е толкова
умен,весели т.н.,че не можем да си представим,какъв
е бил живота ни без него.Той е всичко за нас и смятам,че
родител който е способен да зареже детето си само заради
това,че има някакво увреждане не заслужава да е родител.
Милена,
Не са редки случаите на увреждне в следствие на следродилна грижа и много съжалявам, че се е случило на вас. Чудесно е обаче, че вие сте проумяла важното – че това е дете и като такова носи радост и обич, независимо от различията си.
zdravejte, Milena! Kazwam se Anton Hekimqn, repotret BTV. Haresa mi poziciqt awi otnosno tova, che dori i bolni – dacata trqbva da se otglejdat ot roditelite im. Radvam se, che vie ste go napravili. Ako jelaete – ostavete vash mobilen telefon, za da se svyrja s vas. Blagodarq predvaritelno!
Господин Хекимян, благодаря ви, че сте заинтересуван, и че следите нашия блог. Би било чудесно, ако се свържете с Милена и направите репортаж за семейството й и родителската им позиция. В тази връзка искам само да вметна, че това не е просто позиция, а верую, особен, специален мироглед на тези родители, надскочили собствения си егоизъм, страхове, притеснения от общественото отношение, родители, които поставят на първо място родителската си отговорност и задължения, да обичат и да се грижат за децата си, и поставят тази си отговорност към тях, над всички останали обстоятелства. Веднага ще поясня, защо така наблягам на този момент, защото в България, най-лесното нещо е да изоставиш детето си, особено пък, ако е дете с увреждане. За това си решение, ще получиш разбиране и насърчаване дори, най-вече от лекарите, те ще те посъветват, че за твое добро е да направиш именно това. Обратното, ако решиш да се бориш за детето си, да се бориш за правото му да бъде обичано и обгрижвано в семейството му, тогава ще те гледат като човек, дето не е съвсем с всичкия си. И не само ще те гледат, но и моментално ще попаднеш в Закона за социално подпомагане, чиято политика е помощи за социално слабите, безработните и неграмотните социални слоеве от обществото. И където естествено, политиката е, освен да се дават помощи за някакво преживяване, но и ограничаването на злоупотребите с тях. По каква логика, тези родители (семейства) с професии, образование и възможности за реализация попадат там, няма друго обяснение, а единствено, че биват дискриминирани поради увреждането на детето им. Разграничаването им от останалите семейства се дължи на „детското увреждане и непълноценност“. Колкото и невероятно да ни звучи, това е факт от социалната ни политика. А тези семейства нямат нужда от помощи, а от закрила, подкрепа и насърчаване в отговорното си родителство, която подкрепа да включва и възможността им не само да обгрижват с любов специалните си деца, но и да продължат реализацията си, да работят, да се образоват.