Изоставените деца на България

Moгилино – България в миниатюра октомври 13, 2007

Filed under: статии — mogilino @ 7:06 am
Tags: , ,

С разрешение на авторката публикуваме статията й за русенския вестник „Утро“, в която тя описва посещението на заместник- министъра на труда и социалната политика Иванка Христова в Могилино.

Могилино – България в миниатюра

Затварят дома за деца с увреждания. Но дали това решава проблема?

Нели ПИГУЛЕВА

Стотина майки излязоха във вторник на протест в София срещу равнодушието на държавата по отношение на децата с увреждания. Потресени от филма на ВВС за дома, в който се отглеждат такива деца в село Могилино, майките обещаха да внесат своята петиция, в която са формулирани исканията им, в Министерството на труда и социалната политика (МТСП), Държавната агенция за закрила на детето и Министерството на здравеопазването, както и в Президентството и Министерския съвет. Протестът бе организиран от Движение на българските майки, членове на Гражданска инициатива на осиновени и осиновители и родители на деца с увреждания.Текстът на петицията се намира на сайта http://www.bgpetition.com/izostaveni_deca и подписката под него продължава. Във вторник само за час към 3198-те подписа /сред тях и стотина русенци/ се прибавиха още 20. Като си помисли човек, че за да тръгне към битката за кресла на властта, са му потребни само 2000 подписа…

Притеснителното е друго – дали в МТСП не смятат въпроса с Могилино за решен: факт е недвусмисленият вердикт домът в Могилино да бъде закрит!

Или е в ход безмилостната логика „Има човек – има проблем. Няма дом – няма проблем!“. Иска ми се да вярвам, че все пак рудиментиралата съвест на чиновниците ще проговори. Все пак, малко съвест е за предпочитане. От всичко друго вее такава мухлясала безнадеждност, че на човек му иде да пита къде раздават въжетата и сапуна…
За Могилино се разчу след филма на ВВС „Изоставените деца на България“. Кадрите наистина са потресаващи. Но едва ли са уникални. Българската телевизионна журналистика е правила не по-малко драстични филми. А за Могилино се разчу, защото

пак „се изложихме пред Европейския съюз“

Дотам дори, че един министър хукна да разнищва ранната младост на авторите на филма и откри, че май преди има-няма десетина години са пушили цигари марихуана.
Аз лично се опасявам повече от това, че в момента се заостря вниманието точно върху дома в Могилино, който просто е един от всичките социални домове в България. И когато го закрият /с всички произтичащи от това обстоятелства и нови проблеми/, може да се създаде впечатлението, че причината за тревога е ликвидирана. Както простодушно въздъхна кметът на Две могили Енчо Петров, след като чу за трети път завчера от зам.-министър Иванка Христова категоричното решение домът в Могилино да бъде закрит: „И ний кандисахме – няма смисъл да бъдем писани по вестниците! Преместете го!.. Пък ний ще търсим за този дом друго – старчески дом ли, за неправителствени организации ли…“
В момента в социални домове за деца с физически и интелектуални увреждания

в цялата страна са настанени 8653 български деца

Едва ли условията другаде са драстично различни от тези в Могилино. Конкретно в Могилино ситуацията е следната: 67 настанени деца. От тях 30 са навършили 18 години, останалите са малолетни и непълнолетни. Голяма част от децата са лежащо болни – с много сериозни увреждания. Тези, които се движат и могат да влязат в относителен социален контакт, по време на посещението на зам.-министър Иванка Христова бяха в спортната зала. Сред тях е любвеобилният светлоок Тодор, който галантно целува ръце наред на всички гости.
Персоналът на дома се състои от 58 човека: директор, социален работник, медицинска сестра, възпитатели, помощен персонал. И нито един специалист, подготвен за работа с деца с тежки психически и физически увреждания. Рехабилитатор няма – напразни останали усилията на общината да назначи специалист, въпреки готовността й да заплати пътуването до Могилино и обратно.
Цветните чаршафи, прилежно застлани на леглата с „кацнали“ отгоре плюшени играчки, не оставят място за съмнение, че в дома са се готвили за „високото“ посещение. Рязката силна миризма тук обясняват с голямото количество дезинфектант, употребен също преди посещението. Елементът „изненада“ отсъства и за двете страни: и за проверяващите, и за проверяваните. Всъщност цялата визита с разговора по същество продължи не повече от час. Зам.-министър Христова обясни, че предпочита да си поговори с хората и така отклони предложението да види другия корпус с лежащо болните деца. Всъщност, тя пристигна с готовото решение, което не подлежи на обсъждане. Домакините очевидно бяха вече достатъчно уморени /”От 15 септември посрещаме проверки и журналисти“/, за да приемат решението, което не е неочаквано. Може би за това без напрежение директорката разказа за двата стари и безполезни автобуса, за невъзможността да извеждат децата извън Могилино, както това е ставало до миналата година, когато са водили групи на рехабилитация в Котел и в Русе. И може би точно на фона на неколкократно повтореното от зам.-министър Христова решение въпросът на Мариела Личева от Държавната агенция за закрила на детето – дали стига храната на децата и дали е съобразена с потребностите им – получи безизразния отговор, че „диетолог от Русе ще определи за всяко дете хранителния режим“. Какво и колко ядат децата сега не стана много ясно. Остана и да се уточнят диагнозите на настанените в социалното заведение, които според директорката на дирекция „Закрила на детето“ в Агенцията за социално подпомагане Даринка Янкова „някак са много унифицирани“…

Ядат ли, не ядат ли, какви са заболяванията

– тези въпроси сякаш остават на втори план сега, когато затварянето на дома е безалтернативно….
Зам.-министър Христова определи крайния срок питомците да бъдат изведени от дома: до 6 месеца. Тя даде месец, за да се завърши допитването до родните места на децата и до техни близки за възможности за реинтеграция. През ноември ще се определи екип, който ще движи сложните процедури по намиране на място за настаняване на всяко едно от децата. А т.нар. извеждане на децата на този етап, т.е. на теория звучи така: за 30-те, които са над 18-годишна възраст ще се търсят вариантите на защитени жилища или други домове с дневни центрове наблизо. За малчуганите ще бъдат изготвени индивидуални планове и за всяко ще се търси възможност за връщане в семейството или приемно семейство. От 1 година в Могилино не настаняват деца, а от около месец се издирват близките на тези, които са тук. Това се оказва трудна работа. Само 2-3 процента са дечицата, родителите на които редовно се обаждат да питат как е рожбата им, идват да ги видят и ги вземат за празници. За близо 90 на сто има деклариран отказ от родителски права. Но докато детето все още не е осиновено, родителската грижа не е отпаднала – така че тези родители също се издирват и убеждават да се погрижат за децата си. В повечето случаи отговорът бил троснатото:

„За какво ме безпокоите?!“

а една от майките даже не могла да си спомни коя година е родено детето й…
Трябва да се разяснява на родителите, а и на обществеността какви са възможностите за отглеждане на такова дете с увреждания, казва Даринка Янкова. В такава ситуация родителят – роден или приемен, ще получава минимална работна заплата, двойни детски добавки, интеграционни добавки, като личен асистент още 220 лева: общо около 620 лева. От институциите разчитат, че е възможно и хора от сегашния персонал на дома в Могилино да приютят някое от децата – „познават се взаимно, свикнали са едни с други, привързани са дори…“. Само дето не стана ясно ако домът се закрива, защото за децата не се полага необходимата грижа в социалното заведение, защо се допуска, че индивидуално един сегашен „възпитател“ ще се грижи по-добре и по-качествено… Но и този въпрос сега отива на заден план – трябва спешно да се намери къде „да се изведат“ децата… За да рапортуваме, че проблемът Могилино е решен.
И всичко е в бъдеще време. ЩЕ бъдат изработени индивидуални планове за всяко от децата. ЩЕ се търсят възможности децата да бъдат преместени в други социални заведения и ЩЕ се изграждат съвременни центрове. ЩЕ бъде предложено 10 милиона евро от ЕС да бъдат насочени към преструктуриране на социалните заведения в алтернативни центрове. ЩЕ се кандидатства по програми. ЩЕ…
А децата в Могилино са ТУК и СЕГА – болни, несретни, нищо не разбиращи, но поемащи върху себе си най-пълна сила бездушието и цинизма на държавата.
Всъщност как би могъл да се разреши този проблем? Та не е ли всъщност Могилино е един умален модел на цялата държава?

Една синтезирана като пресовано кубче реалност?

От една страна приказна природа – есенни хълмове с разноцветни петна на горите и пълни с цветни лехи в дворовете; от друга – нито една указателна табела по пътя.
От една страна – шарени чаршафи, плюшени играчки, сензорна зала; от друга – недохранени личица и откровена безнадеждност, прозираща през окъселите анцузи на децата.
От една страна – люлки и катерушки в двора; от друга – липсата на специалист, който да се грижи правилно за тези болни деца.
От една страна – загрижени на думи апаратчици и шефове, които сън не ги лови да мислят за страдащите деца; от друга – едни пари, които все не достигат (в държавата парите вечно не достигат за сферите, които са гранични с живота и физическото оцеляване).
От една страна – отчаяно нуждаещи се от разумна грижа живи същества, граждани на тази държава; от друга – луксозни автомобили, стилни костюми, скъпи обувки и изискани бижута на други граждани на тази държава.

Два свята… Почти по Смирненски

…Но това вече май напомня за друг проблем, който вече близо месец е по улиците и площадите на държавата.
За съжаление всеки, който по някакъв начин е хванал за пеша властта, смята, че е в правото си да си мисли: „Това мен не ме засяга“. 18-те години преход кой знае защо дадоха правото на някои цинично да се изнизват от отговорност. И да си вярват, че екстрите на властта узаконяват техните привилегии, както и правото им да са „над нещата“. И все за сметка на затъващите в мизерия. Но за какво всъщност си говорим в държавата, която е най-бедна от всички свои посестрими в ЕС, но депутатското войнство е убедено, че му се полага да изглежда престижно, каквото и да струва това на народеца. Колчем въпросът опре до достойнството на учители, лекари, пенсионери, болни и прочие, отговорът е все един и същ: няма пари, бедна държава сме. И на никого не му минава през ум, че щом като сме бедна държава, може би е по-логично и властта да изглежда малко по-скромно. Или само тя – властта – е представителната за държавата? Уви, не. Защото иначе нямаше да го има филмът на ВВС за Могилино. И нямаше да се разрази цялата тази шумотевица. От която, за съжаление, ще последва само едно: ще преместят тези нещастни смущаващи спокойствието хлапета на друго място. Което не означава непременно „по-добро място“. Но за царството на демагогията, в което все повече се превръща България, това едва ли има значение.

 

Advertisements
 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s