Изоставените деца на България

Христо Монов петни българските родителите по BBC март 15, 2009

Filed under: Могилино,блогове,реакции — mogilino @ 11:51 pm

Публикувам връзки към две статии на Стефан Стоянов, блогър и родител,  който живее в Лондон. И двата текста са забележителни анализи по темите за правата на децата в България.  Възхитена съм,  че открих още един човек на когото му пука повече от ниво смс.  (Всъщност не го открих аз, а той мене). Благодаря, Стефан!

„Могилино  – за високата цена на международните осиновявания“

„Монов петни българските родители по ББС“ (Самото радио предаване може да е слуша тук)

И за десерт „30 минути сладкодумие – Масларова във ВИП Брадър“

– Яна

 

Има ли нещо ново? август 27, 2008

Общо взето – не. АСП, УНИЦЕФ и общините Варна и Русе работят по малките къщи за деца. Къщата в Русе трябва да отвори врати през октомври, с разработена методика и обучен персонал. Ура!

Междувременно в Могилино продължават работата си различни терапевти – правят рехабилитация на децата и ги обргижват ежедневно. Няма информация за временно преместените.

Чакаме с нетърпение нанасянето на децата в малките къщи, но малко ни е страх от новата грижа. Контрол на качеството на услугата и финансирането са поверени на АСП. Хайде, дано свършат по-добра работа от контрола на Могилино, който също беше тяхно задължение.

Леко в страни, но все пак по темата: България е на челно място по трафик на деца и младежи в Европа.

 

Какво ново? юли 23, 2008

След доста дълго отсъствие (уви, не по ваканционни причини), ето какво ново:

Диди от Могилино вече е в социално учебно-професионално заведение (СУПЗ) в София. Там живее и учи занаят. Остава ми питанка защо я пращат далеч от всичко, което познава, в София и то в СУПЗ (което си е просто дом с училище) след като според ей този отчет през първите три месеца на 2008 година в Русе е имало защитено жилище със свободни шест места?

Проектът за нов Семеен кодекс мина на първо четене. Браво на Мин. на правосъдието, че така хубаво подреждат информацията на сайта си. Тук вижте приетия текст, мотивите, стенограма от обсъждането и таблица с предложения.

Масларова би два рекорда – по нахалство и кич. Според BG REPORTER министерството й я превозва в специално поръчано Бентли в цвят пепел от рози. За съжаление снимка на колата няма, но ей тук можете да се поцъклите на един от свежите тоалети на почти 60-годишната министърка на труда и социалната политика, наденат специално за проверка на трудовите условия на строителен обект в София.

Спирането на предприсъединителните фондове изненадва ли някого? Остава неясно дали проектите за социални услуги по ФАР ще бъдат прекратени. Тези средства ги разпределя познайте кой? Точно така, министерството с Бентлито в пепел от рози и министърката в златисто. Чудя се дали то води по корупция и безхаберие или другаде крадат и си чоплят носа повече? Но по арогантност води със сигурност!

 

Новини от Могилино март 31, 2008

В съобщение до медиите УНИЦЕФ разказват за най-новото в Могилино и за първата Малка къща за деца. Технически проблеми не позволяват да копираме съобщението тук.

 

Някой трябва да понесе вината февруари 15, 2008

Изпратих имейл на г-жа Душана Здравкова, депутат в ЕП, в който помолих да обясни защо не желае филмът на Кейт Блюет да бъде показан в ЕП. Тя ми отговори почти веднага, като каза, че не иска „държавата ни да се използва като етикет за варварско отношение към деца“.

Но все пак някой трябва да понесе вината за станалото, най-малко поне за два часа пред ЕП. И филмът трябва да се показва докато ресорното министерство си признае, че е отговорно за занемаряването на децата от Могилино.

Вчера в-к „Труд“ публикува спешната оценка на дома в Могилино, направена веднага след първата прожекция на филма в Англия.  Мисля, че тази оценка недвусмислено показва, че във филма на Кейт Блюет няма нищо инсценирано.

– Я. Домусчиева

 

Крис Дюзошоа разказва февруари 6, 2008

Крис, белгийският ТВ водещ, заел се да организира тръст за децата в Могилино, ни изпрати следния текст. Това са впечатленията му от посещението му в Могилино заедно с белгийската делегация миналата седмица.

Могилино наистина

img_1454.jpg

Не искам да оставям впечатлението, че единственото, за което мога да говоря вече е домът за деца в Могилино, но наистина трябва да си изплача душата. Дотам пътуваме в мъгла и сняг. Бъркаме пътя няколко пъти и накрая засядаме. Може би тя – сградата – не желае да идваме?

Налага ни се да слизаме от планината на задна предавка и да поемем по друг път, който накрая също се оказва грешен. Смеем се в опита си да скрием притеснението си. Страх ни е от това място.

Когато пристигаме, е вече тъмно. Антрето е препълнено с хора, за ефект – мисля, че бяха местни политици и ръководството на дома, а с тях и много фотографи и оператори, хора, които си водеха записки. Българска журналистка ме разпознава и иска да ме интервюира. Изказва поздравления, но не съм сигурен, че е искрена. Може би ми е ядосана. Не желая да говоря с медиите. Искам на първо място да видя децата. Сърцето ми бие в гърлото, когато влизам в първата стая. В десния ъгъл малко дете седи на инвалидна количка, няколко деца танцуват. Ръководството явно се е постарало да създаде впечатление, че тук всеки ден е купон.

Разпознавам Диди. Развълнувана е и се усмихва. Носи престилка и напрегнато притиска нова чантичка към тялото си. Сияещото й присъстие още повече издава, че в този дом тя не е на мястото си. В друга стая забелязвам Стоян да се поклаща на един стар стол. Искам да хвана ръката му, но той ме отблъсква.

Качваме се в стая с ярка неонова светлина и виждаме децата, които никога не напускат леглата си: едното е с деформации, а другото има синдрома на Даун. Гъделичкам го и той гука от удоволствие, а аз се боря със сълзите си. Едно по-голямо момче, лежащо неподвижно с глава на решетките, ме гледа право в очите. Сърцето ми мръзне. Друго дете стене шумно. Миризмата на урина и бавна смърт е навсякъде около мен.

Питам за Васка. Аз и още няколко души отиваме в друга сграда. Тя седи по пижама на малка маса, изпосталяла, с безизразно лице. Заговарям я и тя леко се ободрява. Иска нещо сладко, но аз нямам у себе си. По дяволите. С писклив глас ми казва, че счупеният й крак не я боли вече и че иска да излезе навън. Предлагам да я изведа навън под палтото си или да я увия в одеало. Не ми позволяват. Вместо това я слагат в детска количка и я извозват до съседната стая. После я връщат в първата стя и я слагат на стола й.

В съседната тъмнееща баня три деца седят на гърнета. Разпознавам момчето, което седи с глава към ваната. Не мърда. Не смея да мисля колко време седи така самичък. До радиатора виждам две момиченца, които седят неподвижно една до друга. Докосвам малка ръчица с пръста си, малките пръстчета се отварят и грабват моите. Галя главата й. Не мога повече. Бягам навън. Не мога повече и с гръб към стената хлипам.

Никога няма да бъда същият. Не искам да съм недокоснат.

____________________________________________________________

Читател на блога ни прати линк към злоблив до безпомощност материал във в. „Монитор“, в който се твърди, че в България децата с увреждания са много обичани, а англичаните връзват своите, пък в Америка имало Ку-клукс-клан.

Интересното е, че само преди година в. „Монитор“ публикуваше снимки на стълби и хулеше държавата, че не дава на хората с увреждания да излизат от дома си.

 

Крис Дюзошоа февруари 4, 2008

img_1522.jpg img_1526.jpg

автор: Крис Дюзошоа, някои права запазени 

Крис Дюзошоа е белгийски телевизионен водещ. Каза ми, че откак е видял филма на Кейт Блюет, не е спрял да мисли как да помогне. Дошъл е заедно с белгийската делегация, разгледал е доста от домовете. Вече е основал тръст с цел събиране на средства и употребата им за деинституционализация в България.

Изпрати тези две снимки от Могилино и официалното становище на белгийската делегация. Каза, че децата продължават да седят на гърне повече от необходимото.