Изоставените деца на България

Гошо март 11, 2008

Гошо е бивш възпитаник на дома в Могилино и днес живее с шофьора на микробуса. Историята му, разказана от член на семейството:

Това е историята, която са ми разказвали, на която аз съм станала свидетел. Някои неща са ми спестени, защото съм била малка тогава и просто съм ги дочувала, когато нашите са си говорили.

Прекарвах всяко лято на Могилино в къщата на баба и чичо, стоях там по един-два месеца. Беше ми хубаво. Къщата на баба ми и чичо ми се намира на около две минути от дома. Като малка може би не осъзнавах какво е това място. Навремето децата от дома ги пускаха да се разхождат. Хората от селото ги приемаха като свои. Вкъщи са идвали по 5-6-7 деца, играли сме на дама, на криеница, на ластик. Тогава имаше дори басейн в дома, пълнеха го, децата се къпеха в него. Тогава се чуваше смях и детска глъч от там. Никога не съм приемала децата като странни и различни. Единственото нещо, което ме объркваше беше, че всички бяха остригани и много трудно познавах кое е момиче и кое момче.

Пораснах заедно с тези деца. Майка ми и вуйчо ми са пораснали по същия начин.

Чичо ми много обича децата. Може би защото след като се е развел, синът му е бил на 5-6 годинки, бившата му жена е направила всичко възможно те никога да не се видят. Моят чичо дори не знае как изглежда родното му дете сега.
Затова децата от дома бяха и са негови деца. Той работи там – кара смените. Тоест шофьор е на микробусчето, с което ходи и взема и връща жените, които работят в дома от съседните села. Работи там от както се помня, може би 20 години, не знам точно.

Държа да отбележа, че аз никога не съм влизала в домовете. Тогава бяха два. Единият е този, който е показан във филма. Там бяха по-леките случаи и по-големите деца, казваха му Големият дом. А другият – с лежащо болните и бебетата – Малкият дом. Мисля, че този вторият е затворен от много дълго време и сега всички са в Големия.
Спомням си едно момче, което чичо ми искаше да осинови. Беше по-малък от мен. Не му разрешиха и в последствие изпратиха детето в друг дом, не специализиран, защото момчето си беше напълно нормално детенце. Без увреждания – нито психически, нито физически. Как е попаднал в Могилино – незнам. Много плакахме тогава всички. Баба и чичо бяха разбити.

След една-две години в къщата се появи Гошо. Тогава съм била на 11-12, а той е бил на 17.

Гошо е момче, което страда от епилепсия (може да има и други заболявания, но аз лично незнам). Като много малък, на няколко годинки, заедно с баща си в гората секат дърва. Едно от дърветата пада върху баща му и той умира пред него. След още няколко години майка му умира пред очите му на автобусната спирка. След това Гошо попада в Могилино. Разсъждава като дете, говори лошо, не е агресивен, получава пристъпи от време на време. Спомням си, че когато навърши 18, го пратиха в друг дом някъде около Видин. След няколко дена се върна. Как – не знаем! Върна се без предните си зъби. Може би за добре дошъл е получил пердах. Обаче отново го върнаха в този дом. След няма и седмица Гошо пак се върна! Дойде с дрехите, които имаше на гърба си. Как се е върнал – отново не знаем. Ако го пита някой, ще каже само, че се е возил на влака. След това никой повече не го потърси. За какво ли да го търсят? По-добре за него, по-добре за тях.

Живее в къщата на баба и чичо в Могилино. Обръщаше се към баба ми с „майко“ (тя почина миналата година), на чичо ми казва „татко“.
Много се радва когато си ходим там. Като ни види започва да подскача, да пляска с ръце. Винаги иска да ме целуне по бузата, но го е срам и гледа надолу  🙂 Когато се вълнува нон-стоп пита за някой хора.

Той – „Катето(майка ми) какво прави?“
Аз- „Работи, Гошо, работи“
Той – „А Петърчо (брат ми) какво прави?“
Аз – “ Ще ходи на морето да работи и той“
И така изброява цялата рода. Помни имената на всички.
Помага на чичо ми при отглеждането на животните, помага в градината, помага в къщата.
Чичо ми му купува всичко необходимо. Направи му зъбите, грижи се за него, води го на лекар ако е необходимо. Знае няколко песнички и стихотворения. Не пуши, не псува, става агресивен само ако много го вбеси някой. Пие по малко бира и разредено с вода вино.
Как може да го вбесиш? Гошо си има хоби. Въпреки че не пуши, той събира запалки. Има около две огромни бурета пълни със запалки. Интересното е, че той помни всяка една запалка от къде  си я е купил, кой му я е подарил, от къде са му я донесли. Всички знаят за това и постоянно му дават. Не можеш да го излъжеш, не можеш да му вземеш някоя. Пробвахме веднъж с брат ми. Взехме две запалки, уж най-обикновени от рафта му. Дойде и ни гледа сериозно и сърдито. „Запалките, запалките…“. Върнахме му ги, разбира се.
Другото забележително нещо в него. Всеки ден Гошо ходи да купува хляб на всички баби от нашата улица. Нарамва се  с около 10 чанти. Във всяка чанта има пари. Той знае коя баба колко му е дала, коя чанта на кого е, коя баба колко хляба иска и на коя баба колко ресто трябва да върне.
Може би сега е моментът да спомена, че Гошо всъщност е около 100 килограма и висок може би 1,80, може и повече. Не е дебел, а е изключително здрав и силен млад мъж. Хранен и гледан добре.

Парадоксът, поне за мен. Брат му на Гошо, живее през две села от Могилино. Има си къща, семейство, деца. Никога не се е интересувал от Гошо. Чичо ми е ходил да говори с него, той казва – не ме интересува. Напълно нормален човек. Или може би не. Не е нормален. Може би е по-луд от Гошо. Да изостави брат си, да живее в „чужди“ хора, в „чужда“ къща…Може би така е по-добре и за двамата…. Знам ли…

Това е историята.

Пак казвам, преди време, в 16 часа следобяд, когато изкараха децата след сън навън, от дома се носеше смях, чуваха се радостни детски гласове. След това, всичко секна, някак изведнъж. Смеха се замести от писъци, стенания, тъжни плачове. Хората от Могилино могат да разкажат много. Не знам дали досега е търсено тяхното мнение, но не мисля, че ще е зле да се направи.

 

Advertisements