Изоставените деца на България

Крис Дюзошоа разказва февруари 6, 2008

Крис, белгийският ТВ водещ, заел се да организира тръст за децата в Могилино, ни изпрати следния текст. Това са впечатленията му от посещението му в Могилино заедно с белгийската делегация миналата седмица.

Могилино наистина

img_1454.jpg

Не искам да оставям впечатлението, че единственото, за което мога да говоря вече е домът за деца в Могилино, но наистина трябва да си изплача душата. Дотам пътуваме в мъгла и сняг. Бъркаме пътя няколко пъти и накрая засядаме. Може би тя – сградата – не желае да идваме?

Налага ни се да слизаме от планината на задна предавка и да поемем по друг път, който накрая също се оказва грешен. Смеем се в опита си да скрием притеснението си. Страх ни е от това място.

Когато пристигаме, е вече тъмно. Антрето е препълнено с хора, за ефект – мисля, че бяха местни политици и ръководството на дома, а с тях и много фотографи и оператори, хора, които си водеха записки. Българска журналистка ме разпознава и иска да ме интервюира. Изказва поздравления, но не съм сигурен, че е искрена. Може би ми е ядосана. Не желая да говоря с медиите. Искам на първо място да видя децата. Сърцето ми бие в гърлото, когато влизам в първата стая. В десния ъгъл малко дете седи на инвалидна количка, няколко деца танцуват. Ръководството явно се е постарало да създаде впечатление, че тук всеки ден е купон.

Разпознавам Диди. Развълнувана е и се усмихва. Носи престилка и напрегнато притиска нова чантичка към тялото си. Сияещото й присъстие още повече издава, че в този дом тя не е на мястото си. В друга стая забелязвам Стоян да се поклаща на един стар стол. Искам да хвана ръката му, но той ме отблъсква.

Качваме се в стая с ярка неонова светлина и виждаме децата, които никога не напускат леглата си: едното е с деформации, а другото има синдрома на Даун. Гъделичкам го и той гука от удоволствие, а аз се боря със сълзите си. Едно по-голямо момче, лежащо неподвижно с глава на решетките, ме гледа право в очите. Сърцето ми мръзне. Друго дете стене шумно. Миризмата на урина и бавна смърт е навсякъде около мен.

Питам за Васка. Аз и още няколко души отиваме в друга сграда. Тя седи по пижама на малка маса, изпосталяла, с безизразно лице. Заговарям я и тя леко се ободрява. Иска нещо сладко, но аз нямам у себе си. По дяволите. С писклив глас ми казва, че счупеният й крак не я боли вече и че иска да излезе навън. Предлагам да я изведа навън под палтото си или да я увия в одеало. Не ми позволяват. Вместо това я слагат в детска количка и я извозват до съседната стая. После я връщат в първата стя и я слагат на стола й.

В съседната тъмнееща баня три деца седят на гърнета. Разпознавам момчето, което седи с глава към ваната. Не мърда. Не смея да мисля колко време седи така самичък. До радиатора виждам две момиченца, които седят неподвижно една до друга. Докосвам малка ръчица с пръста си, малките пръстчета се отварят и грабват моите. Галя главата й. Не мога повече. Бягам навън. Не мога повече и с гръб към стената хлипам.

Никога няма да бъда същият. Не искам да съм недокоснат.

____________________________________________________________

Читател на блога ни прати линк към злоблив до безпомощност материал във в. „Монитор“, в който се твърди, че в България децата с увреждания са много обичани, а англичаните връзват своите, пък в Америка имало Ку-клукс-клан.

Интересното е, че само преди година в. „Монитор“ публикуваше снимки на стълби и хулеше държавата, че не дава на хората с увреждания да излизат от дома си.

 

Крис Дюзошоа февруари 4, 2008

img_1522.jpg img_1526.jpg

автор: Крис Дюзошоа, някои права запазени 

Крис Дюзошоа е белгийски телевизионен водещ. Каза ми, че откак е видял филма на Кейт Блюет, не е спрял да мисли как да помогне. Дошъл е заедно с белгийската делегация, разгледал е доста от домовете. Вече е основал тръст с цел събиране на средства и употребата им за деинституционализация в България.

Изпрати тези две снимки от Могилино и официалното становище на белгийската делегация. Каза, че децата продължават да седят на гърне повече от необходимото.