Крис Дюзошоа разказва февруари 6, 2008

Крис, белгийският ТВ водещ, заел се да организира тръст за децата в Могилино, ни изпрати следния текст. Това са впечатленията му от посещението му в Могилино заедно с белгийската делегация миналата седмица.

Могилино наистина

Не искам да оставям впечатлението, че единственото, за което мога да говоря вече е домът за деца в Могилино, но наистина трябва да си изплача душата. Дотам пътуваме в мъгла и сняг. Бъркаме пътя няколко пъти и накрая засядаме. Може би тя – сградата – не желае да идваме?

Налага ни се да слизаме от планината на задна предавка и да поемем по друг път, който накрая също се оказва грешен. Смеем се в опита си да скрием притеснението си. Страх ни е от това място.

Когато пристигаме, е вече тъмно. Антрето е препълнено с хора, за ефект – мисля, че бяха местни политици и ръководството на дома, а с тях и много фотографи и оператори, хора, които си водеха записки. Българска журналистка ме разпознава и иска да ме интервюира. Изказва поздравления, но не съм сигурен, че е искрена. Може би ми е ядосана. Не желая да говоря с медиите. Искам на първо място да видя децата. Сърцето ми бие в гърлото, когато влизам в първата стая. В десния ъгъл малко дете седи на инвалидна количка, няколко деца танцуват. Ръководството явно се е постарало да създаде впечатление, че тук всеки ден е купон.

Разпознавам Диди. Развълнувана е и се усмихва. Носи престилка и напрегнато притиска нова чантичка към тялото си. Сияещото й присъстие още повече издава, че в този дом тя не е на мястото си. В друга стая забелязвам Стоян да се поклаща на един стар стол. Искам да хвана ръката му, но той ме отблъсква.

Качваме се в стая с ярка неонова светлина и виждаме децата, които никога не напускат леглата си: едното е с деформации, а другото има синдрома на Даун. Гъделичкам го и той гука от удоволствие, а аз се боря със сълзите си. Едно по-голямо момче, лежащо неподвижно с глава на решетките, ме гледа право в очите. Сърцето ми мръзне. Друго дете стене шумно. Миризмата на урина и бавна смърт е навсякъде около мен.

Питам за Васка. Аз и още няколко души отиваме в друга сграда. Тя седи по пижама на малка маса, изпосталяла, с безизразно лице. Заговарям я и тя леко се ободрява. Иска нещо сладко, но аз нямам у себе си. По дяволите. С писклив глас ми казва, че счупеният й крак не я боли вече и че иска да излезе навън. Предлагам да я изведа навън под палтото си или да я увия в одеало. Не ми позволяват. Вместо това я слагат в детска количка и я извозват до съседната стая. После я връщат в първата стя и я слагат на стола й.

В съседната тъмнееща баня три деца седят на гърнета. Разпознавам момчето, което седи с глава към ваната. Не мърда. Не смея да мисля колко време седи така самичък. До радиатора виждам две момиченца, които седят неподвижно една до друга. Докосвам малка ръчица с пръста си, малките пръстчета се отварят и грабват моите. Галя главата й. Не мога повече. Бягам навън. Не мога повече и с гръб към стената хлипам.

Никога няма да бъда същият. Не искам да съм недокоснат.

____________________________________________________________

Читател на блога ни прати линк към злоблив до безпомощност материал във в. „Монитор“, в който се твърди, че в България децата с увреждания са много обичани, а англичаните връзват своите, пък в Америка имало Ку-клукс-клан.

Интересното е, че само преди година в. „Монитор“ публикуваше снимки на стълби и хулеше държавата, че не дава на хората с увреждания да излизат от дома си.

Не, не става дума за пари! ноември 7, 2007

След снощната дискусия в Червената къща (снимки и още коментари при Светла Енчева), след прожекцията на филма „Изоставените деца на България“, това е първото заглавие, което ми хрумва. Искам да го изкрещя, да извикам, да ме чуят и в Китай. И по-вероятно е там да ме чуят отколкото тук – служителите на МТСП. Но сега по същество.

В залата присъстваха зам. министъра на труда и социалната политика Иванка Христова, председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, министърът на праводсъдието Миглена Тачева, експерт от МОН, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска, представители на неправителствения сектор, граждани, както и Кейт Блюет, автор на филма.

Дискусията започна с обичайните изявление от страна на МТСП и ДАЗД колко много е направено в тази сфера, колко много се прави, програми, проекти, еврофондове, центрове за алтернативни услуги. Като слушаш и свят ти се завива направо. Стигне ли се до конкретиката обаче, нещата стават сложни. Ширин Местан заяви, че домът в Могилино не е представителен за домовете в България и че има много домове в добро състояние, както и много такива, които не са в добро състояние, но подлежат на реформиране. Славка Кукова (Български хелзинкски комитет) пита кои са тези домове, които според тях подлежат на реформиране, тъй като всички те са в отдалечени краища на страната, в СЕЛА, там където очевидно няма възможност за адекватна грижа за децата. Отговор няма.

Всеки иска да вземе думата. Започва да се говори за центровете за алтернативни услуги – алтернативата на институциите. Фотографът, който снима Кейт, приключва с работата си и и минава покрай мен с думите: „Тука става въпрос за пари“, а дама, която седи до мен коментира: „Ооо, разбира се, това го знаем. Сега ще видим кой ще прилапа еврофондовете….“. Започвам да наострям уши, защото тази гледна точка е позната за мен, но някак си не мога да повярвам, че все още има хора, които мислят, че иде реч за пари. Дамата с палтото продължава да коментира с две дами, които очевидно са служители на МТСП. На тях всичко им е ясно и най-вече как всички са в тази зала за пари. Чувала съм подобни думи на студентските барикади през зимата на 1997-ма, но не мога да повярвам, че все още има хора, които са толкова изтъкани от омраза, че дори и след разтърсващия филм на ББС търсят под вола теле.

Започва да говори Надя Захариева, родител на дете с увреждания, а аз дочувам как дамата подскача: „Аз ще се изправя срещу нея“. Недоумявам, не разбирам, тези хора не са от моя свят. Казвам нещо под носа си и дамата явно разбрала, че съм от Движение на българските майки ме чува и се обръща към мен с въпроса: „От колко години сте регистрирани?“, „От колко години??“ Не искам да си меря силите с нея. Уморена съм и не мога да водя подобни дискусии.

„Кой ще понесе отговорността за случилото се в Могилино?“ Въпрос от залата. Никой не се втурва да отговаря. Защо ли?

„Гладуват ли още децата в Могилино?“, „В Англия как третирате децата?“, „Защо няма стимули за младите специалисти, завършващи социални дейности и клинична психология да започват работа на подобни места?“… Въпросите са много, валят.

Разбирам колко беше права Славка, когато каза, че трябва да работим по конкретни случаи и че само така ще можем да постигнем ефект. Силата ни не е в общите приказки, силата ни е в конкретиката. В това, че знаем къде и какви са проблемите. А там „те“ са слабите. Дали някога ще се срещнем някъде по средата?

Славка Кукова в Русе, Могилино и помощното училище в Брестовица октомври 29, 2007

Това е разказът на Славка за опита й да проведе обучение на персонала в Могилино, заедно с няколко учители и рехабилитатори от Англия:

Заместник-министърката се обади в дома и на кмета и навсякъде знаеха, че идваме и не се противиха. Директорката каза, че се притеснява от англичани, защото и Кейт е била англичанка и тя й се доверила, а Кейт „направо ни уби“ в този филм. След това обяснихме, че тези англичанки нямат общо с Кейт и са учителки. След това тя каза, че не може да снимаме и ние казхаме, че няма и оставихме четири апарата и два телефона на масата. След това тя каза, че можем да обучаваме в общината и аз казах, че искаме да пработим с децата практически, а тя каза, че много късно сме дошли, защото ги затварят, а много преди това тя се опитвала да доведе специалисти и никой не откикнал. След това аз настоявах да сме в дома, а тя след 40 минути ни даде стая и персонал да обучаваме в дома. Ние го направихме, а децата спяха през това време. Едно се събуди и дойде при нас и искаше да разгледа играчките и ние говорихме с него. След това тя каза, че вече не може да стоим в дома и дори не можем да видим децата и ни изведе заедно с куфарите в една мизерна стая в читалището. След това ние видяхме, че така от дистанция ние дори пречим на процеса защото персоналът не може да се грижи за децата, докато е на работа при нас. И си тръгнахме в сряда. В петък издадохме сертификати за обучението, което директорката пак поиска от нас. Във вторник тя не ни пусна дори в двора – навсякъде беше заключено. В сряда питахме дали поне някои неща можем да дарим и тя поискала да иде една англичанка и преводач при нея и те като отидоха, тя им казала, че ако не съм била аз с тях, можело и да ги пусне. През това време аз се обадих в АСП и казах, че е нелепо да не ни пускат и исках те да пратят факс, както каза директорката – те обсъдиха един ден какво да кажат и казаха, че нямат правомощия, да се обадя на кмета, кметът беше в предизобрна кампания и не беше откриваем и нямаше и нищо против нас. В четвъртък отидохме да видим поне седемте деца преместени в помощното училище в Брестовица до Русе, но се оказа, че са само две деца, Бенсиан и Мариан. За другите пет нищо не знаем още. В Брестовица иначе учат 25 деца от Могилино, преместени там през последните 4-5 години. Там оставихме част от играчките и дрехите. Общо са 86 деца и имат само един логопед. Имаше деца, които ни казаха „Ние сме толкова големи, защото от дома ни дадоха късно на училище“. Имаше деца които ме помнеха и ми разказваха как в училище е по-добре. Много от тях могат да учат в масово училище.

Ето и снимки:

Славка с англичаните в кафене до дома в Могилино. Чакат да се завърнат парламентьорите, които са пратили на среща с директорката. Това са деца от помощното училище в Брестовица. Мъжът е Георги, преводачът на англичаните.

Деца от помощното училище в Брестовица и Мери Крейн, ръководител на екипа от Англия. Детето без око е Михаела, отличничка. Според Славка няма умствено увреждане, а е дом само заради окото.

Пак в деца от Брестовица

Читалището в Могилино

Стаята в читалището, в която английският екип обучава персонала на дома

Обучението по занимания, които развиват сетивата

Нашият протест в снимки октомври 10, 2007

9 октомври 2007 година, пред Министерството на труда и социалната политика. Представихме декларация с искания за спешни мерки не само в Могилино, но и за всички деца в такива институции в България. Поискахме и оставката на министрите Гайдарски и Масларова.