Починала е Хариет Джонсън, активист за правата на хората с увреждания в САЩ юни 10, 2008

Хариет МакБрайд Джонсън, 1957 – 2008

Не знаех коя е Хариет Джонсън докато не попаднах на некролога й в неделното издание на „Ню Йорк Таймс“.  От него научаваме, че въпреки сериозното нервно-мускулно дегенеративно заболяване и нуждата да се придвижва с електрически инвалиден стол, г-жа Джонсън успява да стане адвокат и да работи в защита на правото на живот на хората с увреждания.

Известна е с противопоставянето си на идеята, че умъртвяването на новородени с тежки увреждания трябва да бъде законно. Според нея, наличието на увреждане няма отношение към качеството на живота.

Рабзира се, от гледната точка на неувредения да си прикован в инвалидна количка и да ядеш и ходиш до тоалетна с чужда помощ е може би съдба, по-лоша от смъртта. Джонсън обаче отрича такова отношение към хората с увреждания – ау, нещастните, горкичките, дайте да дадем – и поддържа идеята, че дори и хората с най-сериозни увреждания могат да се наслаждавat на живота и да бъдат щастливи. За себе си е твърдяла, че е щастлива и доволна. И затова животът и нуждите им трябва да бъдат уважавани.

В България още никой няма такава нагласа към хората с увреждания. Всичко за тях се прави от съжаление и покривителство, понякога дори с погнуса. Децата  с увреждания се изоставят не само заради проблемите, които държавата създава при отглеждането им, но и заради вярата, че това не могат да бъдат истински деца, които радват родителите си. И заради убеждението, че животът им е безсмислен.

Тъжно. И погрешно.

Доклад на БХК пред Комитета на ООН по правата на детето април 6, 2008

Прилагаме кратката версия на 17-страничния доклад, който ще бъде представен в ООН на 21 май.

Заключенията на доклада са:

1. На практика България не подкрепя семействата така, че те да отглеждат децата си у дома.

2. Все още броят на деца, постъпващи в институции, е по-голям от броя на напускащите.

3. :Липсва грижа в обществеността за деца в риск.

4. Министерството на здравеопазването не е предприело никакви мерки самостоятелно или с други министерства за подобряване на достъпа до здравни услуги на деца и младежи, за предотвратяването на ранни бременности, за ранна диагностика и интервенция при деца в риск, за специална грижа за деца с увреждания, за реформа на 32-та дома за деца, които управлява.

5. В България няма съд за непълнолетни, което е в несъответствие с препоръките на Комитета по правата на детето от 1997 година.

6. Поправителните интернати са само места за лишаване от свобода, които не помагат на децата, а напротив, допълнително увреждат и произвеждат аутсайдери.

Коментари от Славка Кукова по темата за закрила на детето можете да намерите и в интервю с нея в „Дневник“.

Министър Масларова: Могилино е игрален филм март 3, 2008

Статията на Ирина Новакова от вестник „Капитал“ отново ни изненадва с „бисерите“ на социалния министър Емилия Масларова. Мислехме си, че нейните интерпретации по темата Могилино са се изчерпали, но уви, явно има още какво да каже по темата г-жа Масларова. За съжаление и в тези й изказвания не откриваме нито чувство за вина, нито реална загриженост, нито конкретни намерения относно бъдещето на децата в домовете в България.

Квартал „Средна Кула“ не иска децата от Могилино февруари 26, 2008

След като кметът на Русе Божидар Йотов предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал „Средна кула“, жителите му започнали подписка срещу идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Как щели майките да обясняват на децата си „какви са тези недъгави деца“?

Време е да се освестим, че средните векове минаха. Именно нагласата, че децата с увреждания трябва да се крият, доведоха до случая Могилино. Уврежданията се случват, всеки ден, няма застраховани. Те са част от живота. Нито едно дете не може да бъде крито заради удобството на квартал или град или държава. Когато на майките им се налага да обясняват „какви са тези недъгави деца“, могат да кажат „Това са деца, които имат увреждане. Някои не могат да виждат, други – да ходят. Живеят в тези къщички“. Кое е страшното?

Допълнение от 27.02: Около стотина са протестирали в двора на изоставеното училище, което трябва да бъде срутено за изграждането на къщите на децата, а подписката е с около 400 подписа, според actualno.com.

„Мястото им не е в центъра на Средна Кула и тук няма да ги интегрираме, защото всички знаем как изглеждат“ казал жител на квартала.

Някой трябва да понесе вината февруари 15, 2008

Изпратих имейл на г-жа Душана Здравкова, депутат в ЕП, в който помолих да обясни защо не желае филмът на Кейт Блюет да бъде показан в ЕП. Тя ми отговори почти веднага, като каза, че не иска „държавата ни да се използва като етикет за варварско отношение към деца“.

Но все пак някой трябва да понесе вината за станалото, най-малко поне за два часа пред ЕП. И филмът трябва да се показва докато ресорното министерство си признае, че е отговорно за занемаряването на децата от Могилино.

Вчера в-к „Труд“ публикува спешната оценка на дома в Могилино, направена веднага след първата прожекция на филма в Англия.  Мисля, че тази оценка недвусмислено показва, че във филма на Кейт Блюет няма нищо инсценирано.

– Я. Домусчиева

Крис Дюзошоа разказва февруари 6, 2008

Крис, белгийският ТВ водещ, заел се да организира тръст за децата в Могилино, ни изпрати следния текст. Това са впечатленията му от посещението му в Могилино заедно с белгийската делегация миналата седмица.

Могилино наистина

Не искам да оставям впечатлението, че единственото, за което мога да говоря вече е домът за деца в Могилино, но наистина трябва да си изплача душата. Дотам пътуваме в мъгла и сняг. Бъркаме пътя няколко пъти и накрая засядаме. Може би тя – сградата – не желае да идваме?

Налага ни се да слизаме от планината на задна предавка и да поемем по друг път, който накрая също се оказва грешен. Смеем се в опита си да скрием притеснението си. Страх ни е от това място.

Когато пристигаме, е вече тъмно. Антрето е препълнено с хора, за ефект – мисля, че бяха местни политици и ръководството на дома, а с тях и много фотографи и оператори, хора, които си водеха записки. Българска журналистка ме разпознава и иска да ме интервюира. Изказва поздравления, но не съм сигурен, че е искрена. Може би ми е ядосана. Не желая да говоря с медиите. Искам на първо място да видя децата. Сърцето ми бие в гърлото, когато влизам в първата стая. В десния ъгъл малко дете седи на инвалидна количка, няколко деца танцуват. Ръководството явно се е постарало да създаде впечатление, че тук всеки ден е купон.

Разпознавам Диди. Развълнувана е и се усмихва. Носи престилка и напрегнато притиска нова чантичка към тялото си. Сияещото й присъстие още повече издава, че в този дом тя не е на мястото си. В друга стая забелязвам Стоян да се поклаща на един стар стол. Искам да хвана ръката му, но той ме отблъсква.

Качваме се в стая с ярка неонова светлина и виждаме децата, които никога не напускат леглата си: едното е с деформации, а другото има синдрома на Даун. Гъделичкам го и той гука от удоволствие, а аз се боря със сълзите си. Едно по-голямо момче, лежащо неподвижно с глава на решетките, ме гледа право в очите. Сърцето ми мръзне. Друго дете стене шумно. Миризмата на урина и бавна смърт е навсякъде около мен.

Питам за Васка. Аз и още няколко души отиваме в друга сграда. Тя седи по пижама на малка маса, изпосталяла, с безизразно лице. Заговарям я и тя леко се ободрява. Иска нещо сладко, но аз нямам у себе си. По дяволите. С писклив глас ми казва, че счупеният й крак не я боли вече и че иска да излезе навън. Предлагам да я изведа навън под палтото си или да я увия в одеало. Не ми позволяват. Вместо това я слагат в детска количка и я извозват до съседната стая. После я връщат в първата стя и я слагат на стола й.

В съседната тъмнееща баня три деца седят на гърнета. Разпознавам момчето, което седи с глава към ваната. Не мърда. Не смея да мисля колко време седи така самичък. До радиатора виждам две момиченца, които седят неподвижно една до друга. Докосвам малка ръчица с пръста си, малките пръстчета се отварят и грабват моите. Галя главата й. Не мога повече. Бягам навън. Не мога повече и с гръб към стената хлипам.

Никога няма да бъда същият. Не искам да съм недокоснат.

____________________________________________________________

Читател на блога ни прати линк към злоблив до безпомощност материал във в. „Монитор“, в който се твърди, че в България децата с увреждания са много обичани, а англичаните връзват своите, пък в Америка имало Ку-клукс-клан.

Интересното е, че само преди година в. „Монитор“ публикуваше снимки на стълби и хулеше държавата, че не дава на хората с увреждания да излизат от дома си.

Точно в целта! януари 23, 2008

Забележително проницателен коментар на читателя Longanlon към статията на Янко Терзиев за случая „Баклава“ от последния брой на „Капитал“.

Аре бе, тя държавата отдавна прави порно със сираци.

По какъв друг начин да нарека отношението й към тях?

Отмъщение, по детски декември 19, 2007

Попаднахме днес на Могилино не е България, мърляво написан материал в News.bg.

От него разбираме следното (цитираме заедно с всички правописни и стилистични грешки):

Хората от дома в Петрово обаче не гледат еднозначно на този филм („Изоставените деца на България“).
Тяхното категорично мнение е, че е много опасно и вредно да се внушава, че всички подобни домове в страната са в подобно положение, че обществото не може да се грижи за тях, че работещите там се отнасят с бездушие към децата…

За съжаление хубавите домове са изключения: Петрово, Горски Сеновец. Да се намеква, че Могилино е някакъв изолиран проблем, е нагло на фона на всички документи и снимки от ЕС, български и чужди НПО.

Председателят на фондация „Развитие 21″ Александър Александров обяви учредяването на фонд за набиране на средства – с вноска от фондацията на 20 хиляди лева – с който да се финансира създаването на документален филм за състоянието на българските домове за деца, като идеята е да се покажат и някои от подобните домове във Великобритания.

Трудно можем да си представим по-голямо прахосничество. Самата директорка на дома в Петрово казва, че не им стигат парите…

Хората, работещи в тези домове приемат своята дейност като самарянство, категоричен е Александров.

И умират от радост да преживяват на 180 лв.

По думите му не бива да се унищожава тази система, защото в нея са хвърлени много средства – държавни и дарителски, както и много обществена енергия и съпричастност.

А дали системата е добра за децата?! Кой ли пък го е грижа?

Между другото, филм, който показва, че хубави домове в България все пак има, вече е направен от Канал Франс 2, в Горски Сеновец.

Под „Отмъщение, по детски“ имаме предвид идеята да се прави филм за добрите домове в България и лошите в Англия, за която се съобщава в статията.

Изпрати писмо на европейския омбудсман! ноември 16, 2007

euro-ombudsman@europarl.eu.int

Нека не спираме да напомняме на Европа за срамния проблем на България – децата в Могилино и 25 други такива институции. Напишете писмо с ваш текст, в което молите ЕС да прояви по-голям натиск върху българското правителство!

В новата статия на „Капитал“ е обяснено, че в Европейския парламент се шуми по въпроса.

Ето някои цитати:

Български евродепутати от трите основни фракции в парламента казаха, че са поискали действия от министерството на Масларова и от Държавната агенция за закрила на детето (само от първото място е бил получен отговор).

Други български представители в европарламента пък съобщиха, че са се концентрирали върху това да „бранят честта на България по този проблем и […] парирахме неудобни въпроси, които щяха да прозвучат в пленарната зала“.

С приемането на новия договор на ЕС, който ще бъде подписан през декември, и особено с Хартата за фундаменталните права към него, ЕС ще получи по-конкретни правомощия да защитава децата в институциите и да преследва съдебно страните членки, които не полагат необходимите грижи за тях.

Какво се случва в Могилино октомври 26, 2007

В понеделник Славка Кукова от БХК заведе британски учители и рехабилитатори в Могилино. Искаха да учат персонала как да се грижи за децата. Директорката обаче не ги пусна да влязат, защото не можела да се доверява на англичани. Успяха да обучат персонала в зала на местното читалище само на теория, но не и на практика върху децата.

Ето разказа на Славка и новини от Яна Бюрер Тавание.