Нямам възможност да присъствам на националния протест днес, но го подкрепям отдалеч.
Подкрепям:
Настоящето правителство подтиска зараждането на гражданско общество и се подиграва с човешките права. Покажете му, че не е желано!
10 ч. Зала „Христо Ботев“
11 ч. Парламента
– Яна
<!–[if gte mso 9]> Normal 0 MicrosoftInternetExplorer4 <![endif]–>
Озаглавихме инициативата „УСМИХНИ СЕ С МЕН!„, защото ни се иска това да не е просто поредната петиция, а началото на ново отношение и разбиране към специалните деца. Началото на една инициатива, чрез която да променим себе си, да го направим позитивно, с усмивка и много вяра, заради децата ни и тяхното Утре.
Тази петиция, както и всички останали писма, които сме писали, ще бъде внесена до всички изброени институции, след като съберем достатъчно подписи. След известно време, ако не последва отговор, диалог или резултат, ще изпратим петицията, официално по пощата, до ЕП. Вярваме, че тя ще бъде допусната за разглеждане, така както допуснаха и вече започна официалното проучване на проблемите повдигнати в индивидуалните петиции, които пратихме. Ще се обърнем за съдействие и към Mental Disability Advocacy Center, които заедно с БХК заведоха дело срещу България и го спечелиха.
Teo
Хората са майките на деца с увреждания и всички хора с увреждания в обществото ни, възрастни или деца. Мишките сме ние, останалите, „здравите”, дето извръщаме поглед и чукаме по дървените си глави. Защо? Защото ни е страх, защото цвъркаме и се крием по дупките си точно като мишки. Дотолкова сме приели мишото си съществуване и мислене за нормално, че дори сме го втълпили и на хората с увреждания, на майките им, а и как иначе, нали и те са част от нас. Макар да сме ги изолирали от живота си, за да не нарушават лъжовната ни прекрасност и симетричност. Да, те са различни, болката, сълзите, хилядите им въпроси и безсънни нощи, са ги научили да обичат истински, научили са ги на смирение и добрина, в библейския смисъл и истинност. Но да не се увличаме в лирични отклонения, в сивия ни миши свят лириката и чувствата, добрината и човечността са ни точно толкова чужди и удобно изолирани, колкото и тези хора.
Ще изложа тук едни факти, съдете сами:
На 10.11 пред Министерски съвет се състоя протест на хората с увреждания. Организатор беше Националният съвет за интеграция на хората с увреждания. Да, имаме такъв. Ето, прочетете правилника на този съвет! Обърнете специално внимание какви са дейностите на този съвет и откога съществува. А после спрете един човек с увреждане, който видите на улицата и го попитайте от какви права се възползва и колко е интегриран, на колко врати и институции е тропал и колко е бил чут. Надявам се, че вече сте чели рубриката „Лесно ли е да си родител на дете с увреждания в БГ”, ако не сте, то тогава надали ще разберете защо пиша всичко това.
Продължаваме с фактите:
Чл. 6. (1) За осъществяване на сътрудничество в областта на интеграцията на хората с увреждания към Министерския съвет се създава Национален съвет за интеграция на хората с увреждания ” от 2004г.
Аха, значи нашия неправителствен съвет става официален орган към МС. Е кое тогава му е неправителственото, каква е независимостта му и как ще отстоява и се бори за правата на хората с увреждания?
Чл. 7. (1) Председател на Националния съвет е министърът на труда и социалната политика, а негови заместници са:
1. заместник-министър на труда и социалната политика и заместник- министър на здравеопазването;
2. представител на национално представителните организации на хора с увреждания и национално представителните организации за хора с увреждания, избран на ротационен принцип за срок една година.
(2) Председателят на Националния съвет:
1. представлява съвета пред всички органи и организации;
2. организира, свиква и ръководи заседанията му;
3. утвърждава проекта на дневен ред за заседанията въз основа на внесените предложения;
4. определя секретар на Националния съвет, който е служител в администрацията на Министерството на труда и социалната политика;
5. определя говорител на Националния съвет, който поддържа връзка със средствата за масово осведомяване.
Просто и ясно, органзациите, които би трябвало да защитават правата на хората с увреждания, да отстояват интересите им пред правителсвото, всъщност са подчинени и зависими от министъра оглавяващ социалното ни министерство.
След като се запознае с тези факти, всеки нормално мислещ човек ще си зададе въпроса:
Абе Масларова сама срещу себе си ли почна да протестира?! Не може да не се възхитиш на такава висша акробатика! Тя, Масларова, надали вече е в състояние да ни учуди с каквото и да е, но ние се чудим на организациите, които би следвало да защитават хората с увреждания.
И въпреки всичко решихме да отидем на протеста: няколко майки на деца с увреждания, някои с децата си, и аз. Все пак нали е „Протест на хората с увреждания”. Доста наивно от наша страна. Сега ще ви разкажа защо.
Отидохме ние, и плакат си имахме, да крещи вместо нас: „Стига цинизъм и гавра с децата ни. Дайте им шанс. Те са умни, способни и чувствителни“. Надали щяхме да успеем да надвикаме официалните говорители, пък и дали ще се сетят за децата да кажат и да искат, не знаехме, поне в официалните си искания ги бяха забравили. Беше студено, особено като стоиш на едно място. Някои от децата плачеха, имаше и други майки с деца, оказаха се от Добрич, Бургас, за другите не успяхме да питаме. Майките събраха смелост да говорят пред камерите и репортерите. Оказа се толкова трудно, нали трябваше за децата си да говорят, как да го направят спокойно, разплакаха се и те, ама това са го отрязали, сигурно заради загриженост към крехката психика на мишките. Доста интервюта дадоха, казаха какво им е на душите, то какво да е, болка, болка и пак болка. Не заради тях си или друго, ами заради искрените и чисти усмивки и очи на децата им. Кому и с какво са виновни те, как може да са в тежест някому, как може да е излишно едно дете?!
Един симпатичен мъж, май се явяваше нещо като координатор ни каза, че да, някоя от майките може да се качи на трибуната и да говори, ще ни извика. После пак този мъж ни извика да говорим на пряко предаване пред ББТ, благодарни сме му. За миг си помислихме, че не сме прави, в грешка сме да си мислим разни неща. В това време майките застанаха и пред БТВ, после пред Нова ТВ, говориха и пред радиа и т.н… Синът на Павлина все се усмихваше, имаше си и свирка, дадоха ни ги организаторите, и свещи ни дадоха. В този момент чух благодарности и думи като за край на протеста, ама как, нали искахме думата? Много исках всички майки да се качат на трибуната, даже с децата си, та нека ги видят, не са ли го заслужили или те са втора категория от хората с увреждания. Нямаше място, скараха им се, щяла да падне трибуната. На въпросите ми защо, за кого е организиран този протест, в общи линии ми се развикаха, как съм я мислила аз тая работа, то имало програма, нямало място. Все пак Павлина успя да говори, сбутана така в ъгъла, с детето си, микрофонът й едвам се чуваше, но нали поне се добра до него.
А, и много полицаи, много, кого пазеха, министрите от хората с увреждания?!
Ето и още една снимка от протеста.
Така……………………………..после се оказа, че сме се държали много лошо, казали сме били лоши работи, били сме саботирали и провалили протеста. Павлина, майката която намери най-много кураж и сили да говори от името на всички, беше наречена „луда, руса и рошава жена”, която си е позволила да прекъсне гладката реч на една от официалните представителки на протеста. Дори се чу нещо и за съд, много странна работа. Национално представените защитници на хората с увреждания са обидени и засегнати от думите на майка на дете с увреждане. Вместо да помагат и защитават тези майки и децата им, да се борят за правата и живота им, те ги заплашват, заради дързостта да говорят, да искат изобщо думата и да задават въпроси. Това дори и Масларова и сие не си го позволяват.
За вас предаде от мястото на събитието една мишка.
П.п., Националният съвет организиращ протеста постави ултиматум на правителството, че ако до месец не бъдат удовлетворени исканията им, ще сезира Европейската комисия. Интересно дали ще искат разрешение за това от председателя си? Както и да е, майки на деца с увреждания още преди месеци сезирахме ЕК и ЕП и вчера получихме официален отговор от г-н Marcin Libicki, че жалбите са ни разгледани и допуснати, започва официално разследване.
Тео
Днес Националният съвет за интеграция на хората с увреждания протестира. Около 300 българи с увреждания викаха “Не на апартейда!” пред Министерския съвет. За съжаление, не мога да подкрепя исканията им. Те настояват за повече социални помощи и повече власт. Аз настоявам за равенство, човешки права и истинска комуникация с държавата.
Ето исканията им. Следват моите:
Право на работа. Искам да работя и то не шивачка, изолирана в специализирано предприятие в Долно Нанагорнище, а това, което наистина ми се работи. Например адвокат. Или лекар. Или учител. Неувредените искат същото.
Право на здравеопазване. Искам държавното осигуряване да плаща за всяка медицинска грижа и процедура, която ми е необходима. Неувредените искат същото.
Право на образование. Искам всяко дете и младеж с увреждане да получават качествено образование наравно с всички останали, насочено към независимост и успехи в живота. Неувредените искат същото за децата си.
Право на социално участие. Искам да мога да ида на театър, да се возя на градски транспорт, да пия кафе, където ми хрумне, да ползвам публични места. Без каквито и да е трудности и бариери. Неувредените искат същото.
Право на политическо участие. Искам държавата да чува това, което казвам. Неувредените искат същото.
Тези мои искания предполагат да се променят няколко неща.
Първо, нагласата. Хората с увреждания трябва да бъдат възприемани като можещи и знаещи личности, а не като обекти на филантропията. Инвалидната пенсия за куцо и сакато и идиотските добавки за това и онова са само следствие на такова мислене: Ох, милите, нещастните, дайте да дадем, те не могат, да пази Господ. Ако можех, тук щях да вмъкна емотикон на повръщащо човече.
Второ, представителите. Настоящият Съвет за интеграция на хората с увреждания се състои от организации, които получават издържка от държавния бюджет и в замяна съветват държавата по релевантни въпроси. Да, точно така, не сте прочели грешно – неправителствни организации, които обаче не са баш независими от правителството. При това положение те не могат ефективно да служат на хората с увреждания, защото рискуват да загубят издържката си, ако разгневят държавата.
Другият огромен проблем на тези организации е липсата на модерно мислене. Една голяма част от тях дължат съществуването си на БКП и се управляват от председатели и събрания на средна възраст 70 години. Например председателят на Съюза на глухите в България е на 75 години и ръководи СГБ вече 53 години (Тодор Живков, например, ни предвожда само около 20 години). От тези организации не можем да очакваме каквато и да е реформа. Напротив, стремежът им е връщане в миналото, когато БКП успешно е изолирала хората с увреждания в отделни предприятия и общежития, давала е чат-пат по някое кебапче от 4 стотинки и с всички са били доволни. Време е тези баби и дядовци да си ходят, а нуждите на хората с увреждания да бъдат съобщавани на държвата от истинските лидери.
Трето, концепцията за достъпност. Днес дискусията (ако мога така смело да нарека случващото се) за достъпна среда се ограничава до липсата на рампи за инвалидни колички. По-амбициозните дискутиращи споменават и разбитите тротоари. Всъщност, достъпността се отнася не само за архитектурната среда, но и за информационната и социалната. Тя изисква публичното и жилищното пространство да бъдат еднакво удобни за всички, без значение дали имат или нямат увреждане на крайниците, очите или ушите. И по пет рампи да нацвъкаме на всяка сграда, пак не сме достигнали достъпност.
– Яна
Сираци в ДМСГД почти няма. Затова пък постъпващите там намаляват! Този анализ ми беше изпратен от НСИ още преди празниците, но аз се тутках да го публикувам. Днес „Дневник“ вече ме е изпреварил.
Кати Синот, ирландски евродепутат и майка на син с увреждане, организирала кръглата маса на 4 март, е и съавтор на декларация срещу институционализацията на деца в ЕС. В нея Синот и още четирима евродепутати твърдят, че настаняването на деца в институции е вредно, но същевременно широко разпространено в ЕС. Настояват за спазването на правата на децата във всички страни-членки на ЕС, за отпускане и внимателен мониторинг на средства с цел премахването на институционалната грижа за деца във всяка една страна на ЕС и за създаването на алтернативи на домовете за деца. За момента са събрани подписите на 80 евродепутати, а са нужни 400. Ако имате отношения с българските евродепутати Мариела Баева, Филиз Хюсмеинова, Румяна Желева, Метин Казак, Евгени Кирилов, Маруся Любчева, Николай Младенов, Владко Панайотов, Атанас Папаризов, Биляна Раева, Петя Ставрева, Димитър Стоянов, Владимир Уручев, Кристиян Вигенин и Илиана Йотова, пишете им и настоявайте да подпишат тази декларация. Останалите ни евродепутати вече са подписали.
Конвенцията за правата на хората с увреждания влезе в сила! Ратифицирана е от 25 страни, подписана е от 128, включително България. Подписът означава намерение за ратификация и спазване на Конвенцията. ООН има специален сайт, на който можете да научите всичко за този нов правозащитен документ.
Български евродепутати се противопоставиха на излъчването на филма „Изоставените деца на България” пред Европарламента на 4 март. В петицията, подписана от тях се твърди, че филмът не отразява действителното положение на децата в институции в България. Ще се опитат да убедят ЕП, че черното е сиво и че много, много се прави и работи по проблемите на изоставените деца. Те твърдят, че защитават честта и името на България!
Затова написахме контра отговор на тяхното писмо.
В него се опитахме да кажем истината такава каквато е, без недомлъвки. Единственият достоен начин да се защити честта и името на България е като се предприемат спешни държавни мерки за децата в институции. Настояваме и призоваваме за решителна, бърза и цялостна реформа в грижите за децата в институции, чрез затваряне на домовете за деца, създаване на качествени и ефективни услуги в общността и конкретни политики по превенцията на изоставяне на деца. Държавата трябва да поеме своята отговорност и чрез сериозни инвестиции и средства да гарантира правилното и качествено затваряне на институциите, за да е реална реформата. Да се решават проблемите цялостно и едновременно. Затваряне на институциите, превенция по изоставяне, услуги в общността, алтернативни грижи, работещи закони, пълно въвличане на НПО сектора и гражданското общество. Замаскирането на проблемите и прикриването на истината е недостойно и жалко, още повече, ако за това се харчат държавни пари. В същото време се твърди, че сме бедни и това е една от причината да не можем да се справим с проблемите на децата в институции. Институции от подобен тип не трябва да има, това е истината, не трябва нито едно дете да прекарва цялото си детство там и да бъде лишено от обич и внимание.
Писмото си ще изпратим до председателя на Европарламента, г-н Ханс-Герт Пьотеринг, на Кати Синот, депутат в ЕП, инициатор на излъчването на филма пред ЕП, на много наши депутати в ЕП, на депутати от други държави и на много още заинтересувани и ангажирани с тези проблеми организации и личности. Писмото е и във вид на петиция и подписите от петицията ще ги приложим към писмото, както и линка към петицията.
Надяваме се, че ще бъде прочетено пред ЕП. На дискусията на 4 март в ЕП ще присъства и Кейт Блюет.
Тео
От гражданския протест срещу равнодушието на държавата към децата в институции през октомври 2007-ма година изминаха четири месеца. С изключително безпокойство сигнализираме, че до днес (05.02.2008г.) Министерство на труда и социалната политика не е изпълнило ангажимента си към нас – гражданските и неправителствените организации – да организира обещаните работни групи с участието на експерти от МТСП, Министерство на правосъдието, Министерство на образованието, Министерство на финансите, членове на съответните парламентарни комисии и неправителствени организации, на които да бъдат обсъдени нашите предложения. Целта на нашия протест бе да бъдат предприети спешни мерки за подобряването на условията на живот за всички деца, растящи в институции в България както и за деинституционализацията им. До момента няма оповестена стратегия за бъдещето на тези домове. Няма и насрочени срещи, както бе щедро обещано след протеста на 09.10.2007 г.
Тук можете да намерите пълния текст на писмото, депозирано, днес, 5 февруари 2008-ма година.
В заглавието цитирам по памет мнението на гостенка в предаването „Сеизмограф“! Става въпрос за дома в с. Кошарица, дом за деца и младежи от 3 до 18 г., с умствена изостаналост. Друг очевидец описва ужасяваща картина. Вързани деца, за да не се наранят! Заключени, сами! Децата не получават грижа! Никаква! „В Кошарица е много по-зле”! Това са мненията. В състояние ли сте да си представите по-страшна картина от тази в Могилино?
А ето и визитната картичка на с. Кошарица.
Невероятно! На 3-4 км. от Слънчев бряг, общ. Несебър, в близост до Бургас. Не бих го нарекла чак забутано и недостъпно. Сигурна съм, че и за там има не малко доклади и препоръки за закриване. Могилино разтърси и потресе Европа. Могилино се превърна в символ, символ на човешко бездушие и жестокост, на бездушна и бездействаща социална политика на държава, току що приета в Европейския съюз. Там, където освен Конвенцията за правата на детето, сега вече се работи и обсъжда Стратегия за правата на децата. Къде сме ние? В Европа? Някои от нас може би, но не и децата, не и тези деца.
МОГИЛИНО, ГОРНА КОЗНИЦА, МЕДВЕН, КОШАРИЦА………………………………………..
Продължете списъка, и моля ви, с големи букви! Каква е държавната политика по въпроса, какви конкретни, спешни мерки чухте, че се вземат? Чухте ли да се заделят пари, милиони, за да се спасят тези деца, да се изкарат от тези страшни места, наречени „домове за деца”? Аз чух само думи, думи, думи и единствените конкретни действия се предприемат от гражданите и неправителствените организации. Пари се събират чрез SMS-и. Това е!
Телефонът звънна, майка ми се обади и плачеше. Не можеше да спре. Сигурно така сте се почувствали и вие, отворили сте интернет, намерили сте този блог.
Почти чувам мислите ви: „О, не, ужас“, „Какво може да се направи?“, „Господи, как е възможно?“
Искам веднага да кажа това, което и Славка Кукова каза. ДОМЪТ В МОГИЛИНО НЕ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ!
Домовете за деца, лишени от родителски грижи също не са в розово положение както правителството се опитва да изкара нещата. Не са! Намерете време, разгледайте блога, ангажирайте се с каузата, говорете с приятели! Не можем да оставим нещата така, само защото на правителството така му е удобно.
Колкото до демагогията на зам. министър Христова и апела към родителите да отглеждат децата в семействата, ето един постинг (от форумите на бг-мамма) на майка на дете с увреждания, майка, която отглежда детето си вкъщи. Мнението на тази майка е публикувано веднага след дискусията по бТВ:
Толкова спокойна дискусия, не можех да си представя, е, видях го.
А Масларова, някой от вас вярваше ли, че ще бъде там?
Много от децата с увреждания се отглеждали от семействата си, ама как се отглеждат, г-жо Христова, на тези родители не им се полага почивка, те няма къде да оставят децата си, за да „заредят батериите“, семействата им се разпадат, изнемогват. Една мама в една от темите в подфорум „Деца с увреждания“ си предлагаше бъбрека за продан за да осигури лекарство на детето си, ЗА КАКВО ВЪОБЩЕ ГОВОРЯТ ТЕЗИ ХОРА?
А Интерната във Великобритания…нямам думи, дали някога нашите изоставени дечица ще имат шанс да живеят на такова място, да бъдат така обучавани….или по-добрия вариант ще могат ли родителите в България да получават адекватна подкрепа , за да могат да си гледат децата вкъщи…ех, мечти.
Дали тези дечица в Могилино, някога ще спрат да се клатят, дали това малко дете ще спре някога да чупи плочки с главата си, боже милион въпроси……….
Това е просто монолог момичета, трябваше да си го излея.
9 октомври 2007 година, пред Министерството на труда и социалната политика. Представихме декларация с искания за спешни мерки не само в Могилино, но и за всички деца в такива институции в България. Поискахме и оставката на министрите Гайдарски и Масларова.
Изоставените деца на България 