След снощната дискусия в Червената къща (снимки и още коментари при Светла Енчева), след прожекцията на филма „Изоставените деца на България“, това е първото заглавие, което ми хрумва. Искам да го изкрещя, да извикам, да ме чуят и в Китай. И по-вероятно е там да ме чуят отколкото тук – служителите на МТСП. Но сега по същество.
В залата присъстваха зам. министъра на труда и социалната политика Иванка Христова, председателят на Държавната агенция за закрила на детето Ширин Местан, министърът на праводсъдието Миглена Тачева, експерт от МОН, председателят на Агенцията за социално подпомагане Гергана Дрянска, представители на неправителствения сектор, граждани, както и Кейт Блюет, автор на филма.
Дискусията започна с обичайните изявление от страна на МТСП и ДАЗД колко много е направено в тази сфера, колко много се прави, програми, проекти, еврофондове, центрове за алтернативни услуги. Като слушаш и свят ти се завива направо. Стигне ли се до конкретиката обаче, нещата стават сложни. Ширин Местан заяви, че домът в Могилино не е представителен за домовете в България и че има много домове в добро състояние, както и много такива, които не са в добро състояние, но подлежат на реформиране. Славка Кукова (Български хелзинкски комитет) пита кои са тези домове, които според тях подлежат на реформиране, тъй като всички те са в отдалечени краища на страната, в СЕЛА, там където очевидно няма възможност за адекватна грижа за децата. Отговор няма.
Всеки иска да вземе думата. Започва да се говори за центровете за алтернативни услуги – алтернативата на институциите. Фотографът, който снима Кейт, приключва с работата си и и минава покрай мен с думите: „Тука става въпрос за пари“, а дама, която седи до мен коментира: „Ооо, разбира се, това го знаем. Сега ще видим кой ще прилапа еврофондовете….“. Започвам да наострям уши, защото тази гледна точка е позната за мен, но някак си не мога да повярвам, че все още има хора, които мислят, че иде реч за пари. Дамата с палтото продължава да коментира с две дами, които очевидно са служители на МТСП. На тях всичко им е ясно и най-вече как всички са в тази зала за пари. Чувала съм подобни думи на студентските барикади през зимата на 1997-ма, но не мога да повярвам, че все още има хора, които са толкова изтъкани от омраза, че дори и след разтърсващия филм на ББС търсят под вола теле.
Започва да говори Надя Захариева, родител на дете с увреждания, а аз дочувам как дамата подскача: „Аз ще се изправя срещу нея“. Недоумявам, не разбирам, тези хора не са от моя свят. Казвам нещо под носа си и дамата явно разбрала, че съм от Движение на българските майки ме чува и се обръща към мен с въпроса: „От колко години сте регистрирани?“, „От колко години??“ Не искам да си меря силите с нея. Уморена съм и не мога да водя подобни дискусии.
„Кой ще понесе отговорността за случилото се в Могилино?“ Въпрос от залата. Никой не се втурва да отговаря. Защо ли?
„Гладуват ли още децата в Могилино?“, „В Англия как третирате децата?“, „Защо няма стимули за младите специалисти, завършващи социални дейности и клинична психология да започват работа на подобни места?“… Въпросите са много, валят.
Разбирам колко беше права Славка, когато каза, че трябва да работим по конкретни случаи и че само така ще можем да постигнем ефект. Силата ни не е в общите приказки, силата ни е в конкретиката. В това, че знаем къде и какви са проблемите. А там „те“ са слабите. Дали някога ще се срещнем някъде по средата?
Изоставените деца на България 