Днес Националният съвет за интеграция на хората с увреждания протестира. Около 300 българи с увреждания викаха “Не на апартейда!” пред Министерския съвет. За съжаление, не мога да подкрепя исканията им. Те настояват за повече социални помощи и повече власт. Аз настоявам за равенство, човешки права и истинска комуникация с държавата.
Ето исканията им. Следват моите:
Право на работа. Искам да работя и то не шивачка, изолирана в специализирано предприятие в Долно Нанагорнище, а това, което наистина ми се работи. Например адвокат. Или лекар. Или учител. Неувредените искат същото.
Право на здравеопазване. Искам държавното осигуряване да плаща за всяка медицинска грижа и процедура, която ми е необходима. Неувредените искат същото.
Право на образование. Искам всяко дете и младеж с увреждане да получават качествено образование наравно с всички останали, насочено към независимост и успехи в живота. Неувредените искат същото за децата си.
Право на социално участие. Искам да мога да ида на театър, да се возя на градски транспорт, да пия кафе, където ми хрумне, да ползвам публични места. Без каквито и да е трудности и бариери. Неувредените искат същото.
Право на политическо участие. Искам държавата да чува това, което казвам. Неувредените искат същото.
Тези мои искания предполагат да се променят няколко неща.
Първо, нагласата. Хората с увреждания трябва да бъдат възприемани като можещи и знаещи личности, а не като обекти на филантропията. Инвалидната пенсия за куцо и сакато и идиотските добавки за това и онова са само следствие на такова мислене: Ох, милите, нещастните, дайте да дадем, те не могат, да пази Господ. Ако можех, тук щях да вмъкна емотикон на повръщащо човече.
Второ, представителите. Настоящият Съвет за интеграция на хората с увреждания се състои от организации, които получават издържка от държавния бюджет и в замяна съветват държавата по релевантни въпроси. Да, точно така, не сте прочели грешно – неправителствни организации, които обаче не са баш независими от правителството. При това положение те не могат ефективно да служат на хората с увреждания, защото рискуват да загубят издържката си, ако разгневят държавата.
Другият огромен проблем на тези организации е липсата на модерно мислене. Една голяма част от тях дължат съществуването си на БКП и се управляват от председатели и събрания на средна възраст 70 години. Например председателят на Съюза на глухите в България е на 75 години и ръководи СГБ вече 53 години (Тодор Живков, например, ни предвожда само около 20 години). От тези организации не можем да очакваме каквато и да е реформа. Напротив, стремежът им е връщане в миналото, когато БКП успешно е изолирала хората с увреждания в отделни предприятия и общежития, давала е чат-пат по някое кебапче от 4 стотинки и с всички са били доволни. Време е тези баби и дядовци да си ходят, а нуждите на хората с увреждания да бъдат съобщавани на държвата от истинските лидери.
Трето, концепцията за достъпност. Днес дискусията (ако мога така смело да нарека случващото се) за достъпна среда се ограничава до липсата на рампи за инвалидни колички. По-амбициозните дискутиращи споменават и разбитите тротоари. Всъщност, достъпността се отнася не само за архитектурната среда, но и за информационната и социалната. Тя изисква публичното и жилищното пространство да бъдат еднакво удобни за всички, без значение дали имат или нямат увреждане на крайниците, очите или ушите. И по пет рампи да нацвъкаме на всяка сграда, пак не сме достигнали достъпност.
– Яна
Изоставените деца на България 