Диана, Калоян и „невидимата“ Преслава!

В момента се приемат и обсъждат  поправки  в Закона за семейните помощи, отнасящи се за майките студентки (редовно обучение) и майките на близнаци. Новото и дори реформаторското в случая е, че за пръв път социалната политика подпомага част от българските семейства и децата им, без да поставя ограничения по доход. Тоест чрез подоходните ограничения, не се подпомагат вече само най-бедните семейства, не се стимулира на практика укриването на доходи и преживяването от помощи, а се подкрепят и насърчават всички майки попадащи в групите студентки и майки на близнаци. За съжаление, само те ще бъдат насърчени в доброто и отговорно родителство. С това писмо изказваме гражданското си мнение и ще дадем пример от живота, за да обърнем вниманието на управляващите към казус в пряка връзка, именно с разглежданите промени от тях. Искаме и да обърнем вниманието им към една група родители, за които е от изключително значение да получат закрила и подкрепа, а не ограничения и помощи. Даваме и доста сериозни насоки за действията, които трябва да се предприемат веднага, за да се преустанови изоставянето на деца в институции. Следният пример е точно в контекста на разглежданите промени:

Диана Дойчева е от Добрич, майка на близнаци, едното детенце е с увреждане. Млада, умна и хубава жена. Господ я благословя с две рожби наведнъж, Калоян и Преслава. На година и четири месеца момиченцето се разболява и след месеци сълзи, мъки и тичания по лекари, му поставят диагнозата ДЦП. Изборът на Диана според нашата „социална” политика е бил следния. Или тя и здравото дете да продължат „нормалния” си живот, за сметка на болното близначе, или запазвайки и двете си деца, жертвайки в голяма степен и своето развитие и това на здравото си дете, да спаси и да се бори и за двете си деца. Само грижите за детето с увреждане са смазващи, особено за млад човек. Диана не само, че не захвърля болното си дете в институция, за да продължи „необременена” живота си със здравото, не само че се бори и грижи за близначетата си, но и след време решава да продължи образованието си, за да е конкурентно способна, да има шанс за реализация. А и за да се съхрани като личност и човек, въпреки грижите за две деца, въпреки смазващата отговорност и тежест да обгрижваш дете с Детска церебрална пареза. Парадоксалното в случая е, че й се налага с години да се крие от социалните служби, заради желанието й да се развива. Диана записва да учи История и археология в Шуменски университет. След около още една година (2006), решава да кандидатства по новата социална програма Личен асистент на детето си с увреждане. И се сблъсква в твърдата и безкомпромисна желязна откъм правила и ограничения, „социална” политика на „социалното” ни министерство. Семействата на деца с увреждания в България са вкарани в социалната графа за подпомагане (Закон за социално подпомагане), където на първо място са ограниченията, предвид злоупотребите с отпусканите социални помощи, и където основна грижа на министър Масларова е, чрез „грижите” към тези социални слоеве, да намалява процентно ръста на безработицата, по документи, като за пред Европейския съюз. Диана като майка-студентка на дете с увреждане, няма право да се ползва от социалната програма Личен асистент на детето си, защото тя има изричното ограничително условие, че е само за безработни и за неучащи?! Според чл.9, във връзка с чл11. от Закона за социално подпомагане, ползващите се по тази програма, нямат право да работят и да учат, категорично и безусловно. Ни нощем, ни денем, не може! Истината е, че с тези ограничения в Закона за социално подпомагане, насърчаваме безработицата и неграмотността, а не предприемчивите майки, които искат да се развиват и да работят, освен да се грижат пълноценно за децата си. Според програмата Личен Асистент, имаш работно време От, До, в което професионалното ти задължение е да се грижиш за детето си. (Какво правиш в извън работно време с това дете, не е много ясно…, поне никой от социалните не пита и не се интересува.)

Освен това Диана няма право да се ползва от програмата ЛА, не само заради „неблагоразумието” да запише да учи висше образование, но и защото пак според ограниченията на тази програма, тя надвишава Гарантираният минимален доход от 65лв., т.е. минава в социалната графа „богати майки”. Заради парите, които получава по чл. 43 от ЗИХУ(Закон за интехрацията на хората с увреждания), 150 лв(обезщетение за дете с увреждане), интеграционната добавка 11.25 лв. (сега, 2006 г. е била 8.25 лв.), и детските надбавки за двете деца, 35 плюс 2 х 35, 70 лв.(от тази година, до миналата бяха 18 лв.), ако изобщо имаш силите, нервите и времето да се справиш и попълниш правилно всички документи, (за което майката трябва да има минимум две висши, за да успее в това начинание), и те одобрят за тези така унизително наречени „помощи”.

Това е действителността, реалността и живота на по-голямата част от семействата на деца с увреждания в България.

Държавата трябва да намери механизъм, чрез подкрепата си към тези майки, да защити на първо място основният и главен интерес на детето, отглеждането му в семейството. Чрез мерки на закрила и подкрепа към семействата на деца с увреждания, да постави бариера пред изоставянето на децата в институции, и в същото време стимулира и подкрепи майките в професионално им развитие, за да не се превръщат автоматично с раждането на дете с увреждане, в социално зависими от държавните помощи, социално слаби и безпомощни, заради тежестта в обгрижването на такова дете. Предложенията, които ще внесем към този Законопроект, са и в пряка връзка с крайно належащата промяна в социалната ни политиката по отношение на децата в институции и към семействата на деца в риск.

Отглеждането на деца (и здрави и с увреждания) в държавни институции, е крайно вредно и пагубно за тях. Най-главното и основно условие, нужно на едно дете, за да израсне правилно, физически и емоционално да развие максимума на потенциала си, е индивидуалната грижа, внимание и любов! Нито материалната среда, нито дори качеството и количеството храна имат такова голямо значение за правилното израстване и развитие на децата. Децата в институции изостават във физическото си израстване, особено очебийно във възрастта от 0 до 7 годишна възраст, независимо от материалната база на институцията, независимо и от храненето дори. Семействата, които отглеждат децата си с увреждания у дома, в по-голямата си част не разполагат и с една десета от материалната база, която имат държавните институции, където се отглеждат деца със същите диагнози като тяхните. Много от тях едва оцеляват материално, живеят в условията на краен социален минимум, и въпреки това, децата им не само не деградират, точно обратното, развиват максимално потенциала си, физически, умствено и емоционално, те са щастливи и усмихнати, а не се клатят и не удрят главичките си в стените. Всяка друга алтернативна грижа за детето, при която то бива отделяно изцяло от семейството си, трябва да бъде прилагана само в изключително крайни случаи, защото единствено в семейството си, то може да получи максимума индивидуална грижа и любов, като първо и главно условие за правилното си израстване и развитие. Трябва да се има предвид и фактът, че отглеждането на дете в институция не само е пагубно и вредно за детето, но е и икономически неизгодно за държавата. Отглеждането в институция е в пъти по-скъпо, отколкото отглеждането на детето в семейството му. Освен това след определена възраст, обикновено в домовете от 7 до 18 год., децата попадат в изключително рискова престъпна среда, насилие, проституция, кражби, наркотици. На практика държавата влага огромни средства, в отглеждането на деца, които израстват с множество натрупани дефицити, много лесно биват привлечени в криминогенните среди, и в крайна сметка от институцията излизат млади хора, без бъдеще, без образование, без възможност за реализация, попаднали и привлечени вече към криминални прояви и групи. Млади хора, които не са получили шанс да се развият като пълноценни и полезни хора за обществото ни. Тази политика и резултатите от нея са икономически и социално неизгодни както за обществото ни, така и за държавата. Затова настояваме държавата да промени и изцяло реформира политиката си, като насочи целия си държавен и неправителствен ресурс, финансов и човешки в закрила и подкрепа към децата и семействата им. Настояваме да се обърне внимание и на името на този Закон (ЗСП), и по-специално на думата „помощи” в него, която е унизителна и не носи необходимото послание към българското семейство, а именно уважение към него. Обръщаме внимание и, че е крайно време детето и семейството да бъдат разглеждани като неразделна единица от обществото ни, предвид целта на новата политика, за насърчаване и стимулиране на доброто и отговорно родителство. Ако подпомагаме и закриляме само и предимно децата, рискуваме да решаваме проблемите постфактум, когато те вече са факт, защото всичко свързано с децата, произтича на първо място от семействата им. Предвид горните съображения, даваме и предложения за нови примерни заглавия на този закон, Закон за семейното насърчаване или Закон за децата и семейството. Считаме тази промяна в заглавието за нужна, и то не само формално, а именно като израз на новата политика по насърчаване доброто и отговорно родителство, и като израз на държавно уважение към българското семейство и деца.